50 години от свличането на лавината на връх Орлето





Спас Малинов е роден на 21.05.1947 г. в София. През 1966 г. завършва Техникума по механоелектротехника и курс за професионални шофьори. След казармата, през 1972 г., започва работа на Мальовица. Прави първото българско изкачване и спускане със ски от Елбрус с група от ПСС през 1981 г. На следващата година изкачва връх Ленин /7134м/, Памир. През 1989 г. е част от екипа на ПСС, който изкачва Монблан през ледника Босон със ски. Три години работи като лавинен наблюдател на каскадата „Белмекен–Сестримо”. Планински спасител е на Мальовица през 1979 г. и 1980 г. По-късно отговаря за аварийната и учебна дейност в централата на Планинска спасителна служба. 

 

През декември миналата година се навършиха 50 години от свличането на лавината на връх Орлето, която погуби 11 алпинисти. Един от петимата оцелели е Спас Малинов – личност, уважавана от всички планинари. И заради качествата му на алпинист, и заради характера и отношението му към другите. Той е и един от най-добрите планински спасители.
 Участвал и е ръководил много спасителни акции. След една от най-тежките – на Амбарица, се разболява. До него винаги е съпругата му Марина и двете му деца – Мирослав и Мая.
В книгата си „Лавина от спомени” споделя: „Какво ме накара да започна да пиша тези редове? След като се разболях от тази коварна болест – множествена склероза, и след пенсионирането ми от Планинската спасителна служба, останах с много свободно време. Трудно се придвижвах, но в главата ми всичко си беше наред и мислите ми си течаха нормално. Спомнях си всичко от детството до последните спасителни акции и изкачвания, в които съм участвал. Имах компютър и интернет и редовно участвах в  различни форуми. Даже съм модератор на един от разделите във форума на обществото „Множествена склероза”. Направих си сам един скромен сайт, в който съм вкарал някои снимки от живота си в планините: www.spasmalinov/hit.bg.
Приятели, на които съм разказвал някои от случките в планината, ме  убедиха, че е добре всичко, което съм преживял, да се опише в книга, защото може да е поучително за някои, които ходят в планините. Стремял съм се да разказвам всичко, което съм преживял, без да влагам менторски тон в написаното”. 
 
-Г-н Малинов, какво се случи тогава под Орлето?
-В 6 часа на 16-ти декември тръгнахме 16 алпинисти от хижата към връх Мальовица, оттам по ръба през Петлите и Орловец трябваше да стигнем до връх Злия зъб. Най-младите бяхме ученици, аз на 18 години и половина, и 17-годишният Чавдар Костадинов. Единствената жена в групата беше Мария Тутурилова. Колоната ни се заизнизва в Мальовишкия циркус и над Еленино езеро. Когато бях на ъгъла на серпантината, погледнах часовника си – показваше 8:10 ч., и точно в този миг целият снежен склон, на който бяхме, тръгна надолу. 
-50 години – доста време са. Променя ли се споменът за трагедията?
-Нищо оттогава не се е променило, спомням си все едно, че е било вчера, а минаха 50 години. Това не може да се забрави.
-Вие тогава сте бил доста млад. След тази лавина не Ви ли мина през ума да се откажете от планината?
-Случи се точно обратното, вместо да се откажа от планината, аз засилих присъствието си в нея. 15 дни след лавината се качих на хижа „Мусала“, пеша от Боровец, тогава нямаше лифт. Посрещнахме новата 1966 г. с моите приятели хижарите. След това завърших образованието си в Механоелектротехникума в София и курса за професионални шофьори към ДОСО. Есента ме взеха в казармата, където карах различни коли. След уволнението започнах работа като електротехник в ЗММ София, но когато поисках отпуск, за да отида на една алпиниада, не ми дадоха. Въпреки това, аз отидох на Мальовица и останах там на работа. Една година по-късно вече работех в Софийската планинска спасителна служба. През това време направих и много от големите си изкачвания в България. Година по-късно ме взеха в централата на ПКСС, на следващата година станах студент във ВИФ, специалност – алпинизъм. Продължих с алпийските изкачвания у нас и в чужбина. Направихме премиерни изкачвания с Христо Проданов, Милчо Ладов и др. В Алпите изкачихме Северната стена на Айгер с Иван Вълчев и Методи Савов по класическия тур през 1975 г. и три години след това по Японската диретисима с Мария Христова.
-Имаше ли грешки в това изкачване?
-Единствената грешка, която сега, след толкова години виждам е, че тогава сме подценили снежната ситуация. Наличието на малкото сняг ни е заблудило и не сме преценили, че вятърът е навял голямо количество на този склон. Движехме се в плътна колона без дистанция, подсякохме склона и лавината тръгна заедно с нас всичките, като ни затрупа. Аз бях най-отгоре и се изрових пръв. След това помогнах на Георги Стоянов и Емил Станчев, а по тях бяха Георги Топалов и Петър Варненчек. Това сме живите, извадихме още двама, но въпреки изкуственото дишане, не успяхме да ги съживим. След това Георги Стоянов отиде до хижата за
помощ и дойдоха спасители, които намериха всички останали, но за съжаление мъртви.
-Преди да тръгнете, говорихте ли си за лавини?
-Не сме си говорили за лавини, снегът беше малко и това беше причината.
-Доста време сте ги изучавал после. Научихте ли всичко за тях?
-По-късно през 1977 г. започнах работа като лавинен наблюдател на Бели Искър, където охранявахме строежа на каскадата от тунели. Там правехме много наблюдения на различните фактори, от които зависи падането на лавините. Смятам, че научих доста за тях, но ще завърша с една мисъл на един от големите познавачи на лавините – Матиас Здарски, „ИМА ЛИ СНЯГ И СКЛОН, ВИНАГИ ИМА ОПАСНОСТ ОТ ПАДАНЕ НА ЛАВИНА“.
-Написахте много интересна книга – „Лавина от спомени”. Предполагам, че имате много отзиви. Какво Ви казват Вашите приятели за нея, Вашите читатели?
-В тази малка книжка съм описал моя живот в планините у нас и в чужбина. Много спасителни акции и алпийски изкачвания. Имаше приятели, които след като взеха книжката и са я прочели на един дъх, ми се обаждаха, и ми благодариха. На Мальовица една вечер подарих книжката на eдин приятел, който сутринта ми каза, че я е чел и препрочитал цяла нощ – толкова силно впечатление му е направило написаното. На презентацията в продължение на 4 часа присъстваха около 100 приятели.
-С другите оцелели сте приятели. Тази година ходихте ли на Мальовица?
-Както по традиция около тази дата. Около тази трагична дата през декември всяка година ние останалите живи сме горе с много приятели.
-От Вас именно е най-интересно да се научи – филмът “Лавина” за вашата лавина ли е? Какво беше Вашето участие по филма?
-Този филм е по книгата на Блага Димитрова, която е едно художествено произведение. Само заглавието и на книгата и на филма има общо с нашата лавина. Всичко останало е художествена измислица. Аз и още други
приятели алпинисти бяхме консултанти на филма, но режисьорите не ни слушаха много. Не ми харесват и книгата, и филма, можеше да бъдат по-истински, по-добри.
 
 
Не сме ви забравили!
 
„На 16.12.1965 г. една малка лавина /79 м дълга, 57 м широка, с обща кубатура приблизително 1403 куб.м/ отне живота на нашите приятели алинистите – Тодор Николов, Михайл Угляров, Александър Ботев, Тончо Деянов, Иван Цветков, Мария Тутурилова, Христо Йонков, Вуто Колчев, Красимир Мартинов, Костадин Върбанов и Чавдар Костадинов.
„Ние не сме Ви забравили, почивайте в мир!“ – пише Спас в дневника си.  

 





| СХОДНИ ТЪРСЕНИЯ