БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ





Наричат България „земя на древни култури”. Това определение се потвърждава от многобройните артефакти, открити на територията на страната ни, които имат не само национално, но и световно културно-историческо значение. Те неминуемо предизвикват въпроси и ни задължават да пренапишем, както българската, така и европейската история. Безспорен факт е, че благоприятните природни дадености на България – кръстопътното географско разположение, климатът и богатството на природата, са привлекли тук човека от най-дълбока древност. Твърдеше се, че неговото присъствие на територията на нашата страна датира от палеолита – отпреди 200–100 хиляди години. Наскоро обаче в пещерата Козарника, Белоградчишко, екип от български и френски учени направи революционно откритие относно най-старото известно присъствие на предците на европееца именно тук, на тази земя, датиращо отпреди повече от 1,4 млн. години. Праисторическите находки в някои пещери („Бачо Киро” – Дряновско, „Деветашката пещера” – Ловешко, пещерата „Самуилица ІІ” – с. Кунино, Врачанско и др.), както и находки от околностите на Никопол, Девня, Родопите, София (кв. Слатина) и много други места, потвърждават наличието на „homo habilis” („умеещият човек”), който сменил „homo primigenius” („примитивният човек”). По време на късния палеолит (40 000–10 000 г. пр.Хр.), след завършването на поредния ледников период, се появил и съвременният, разумният човек – „homo sapiens”, а селищната неолитна могила край с. Караново, Новозагорско (5300–1900 г. пр.Хр.), наречена „Българската Троя”, основателно присъства в световните учебници по археология. Уникалното Хотнишко златно съкровище (с. Хотница, Велико Търново, 7000 г. пр.Хр.) и не по-малко впечатляващите 23-каратови златни съкровища, открити в енеолитните (халколитните) некрополи край Дуранкулак и района на Варненското езеро (около 5000 г. пр.Хр.), са датирани като най-старото обработено злато в Европа и предизвикват научна сензация. Те по безспорен начин доказват, че праисторическият човек, обитавал земите ни през тази ранна епоха, е изградил тук свои общества и е създал материална култура, която чрез надживялите хилядолетията разнообразни паметници – медни, златни, костени, керамични, първите каменни сгради и пр., продължава да ни изумява. Тези паметници са безспорно доказателство, че нашите предшественици, създатели на впечатляваща цивилизация, са притежавали значителни познания, умения и естетически усет. Налага се изводът, че населението, обитавало земите в Западния Черноморски регион, в своето развитие е било на равнището на най-напредналите древни цивилизации. Но поради причини, които не са напълно изяснени, в историческото развитие на Балканския полуостров настъпила коренна промяна. През ІІІ–ІІ хилядолетие пр.Хр. българските земи от Егейско море и Тесалия до Охридското езеро, Вардар и Морава, Карпатите, Днестър и Днепър, били обитавани от тракийските племена, по думите на Херодот – „народ, най-многоброен след индийския”. Някои от тези племенни общности – одриси, гети, трибали, македони, беси и др., създават мощни държави, които активно участват в историческия процес на Балканите, Средиземноморието и Близкия Изток. Именно траките са дали на света митичния певец Орфей, поет и философ (ХІІІ в. пр.Хр.). През VІІІ–ІІІ в. пр.Хр. тракийските земи, от Солунския залив до делтата на Дунав, влизат в обсега на „Великата елинска колонизация”, която създава условия за двустранни материални и културни взаимодействия. През IV в. пр.Хр. Филип ІІ Македонски подчинил Одриското царство, което влязло и в империята на Александър ІІІ Велики. През I в. пр.Хр. започва завоеванието на Балканския полуостров от Римската империя, която създала тук провинциите Мизия и Тракия. Но независимо от това, на тази земя се родил тракиецът Спартак (от племето меди, в района на днешния град Сандански), който се превърнал в най-яркия символ на свободолюбието. Заедно с римското господство, по нашите земи прониква и християнството. През ІV в. днешните български земи влизат в пределите на Източната Римска империя – Византия, наричана още „Новият Рим”. В края на VII в. прабългарският кан Аспарух, син на вожда на Велика България кан Кубрат, създадал тук най-старата от съществуващите днес европейски държави – Първата българска държава (681–1018), обединяваща местните славянски племена и прабългарите. Тя още през IX в. се утвърждава като една от трите най-големи и значими сили в Европа, заедно с Византия и империята на Карл Велики. Нейното развитие е свързано с управлението на хановете Крум Страшни, Омуртаг Строителя, великия владетел Борис І, Симеон Велики, Самуил и други светли личности. През 855 год. Светите братята Кирил и Методий създават славяно-българската писменост. След официалното приемане на християнството като държавна религия (864–866) по времето на Борис І, тя се утвърждава в България, откъдето по-късно се разпространява и в други страни като Русия и Сърбия. А старобългарският език още в средата на ІХ в. е признат за трети официален език в Европа, заедно с латинския и старогръцкия. След почти двувековно византийско робство (1018–1185), българската държавност възкръсва. Начело на въстанието срещу поробителя застанали търновските боляри – братята Петър и Асен. Втората българска държава (1185–1396) бързо възстановила величието си. През 1205 год. цар Калоян (1197–1207) разбил рицарската армия на Четвъртия кръстоносен поход, предвождана от император Балдуин І Фландърски. България става най-мощната сила на Балканите. Малко по-късно, при цар Иван Асен II (1218–1241), тя достига максимално териториално разширение, получавайки излаз на три морета – Черно, Егейско и Адриатическо. Това, заедно с активното стопанско и културно развитие, я утвърждават като хегемон на Балканите, включително и през последвалия „златен залез” на цар Иван-Александър (1331–1371). Културният възход през XIII и XIV в. довел до създаването на литературни и архитектурни образци, много от които имат световно значение (Боянската църква, Земенският манастир, Бачковският и Рилският манастири, Четвероевангелието на цар Иван Александър – съхранявано в Британската библиотека, и много други забележителни паметници). Независимо от продължителната съпротива, в края на XIV в. България е завзета от османските нашественици и през 1396 год. прекратява своето съществуване за около пет века (1396–1878). Падането й под турско робство спира за дълго време нейното развитие. Голяма част от елита на нацията, както и независимата българска църква са унищожени. Извършва се насилствена ислямизация на част от българското население. Избухват много въстания, още в началото на XV в., които са израз на съпротивата на българския народ срещу турското господство. През 1762 год. родоначалникът на Българското Възраждане Паисий Хилендарски написва „на ползу роду” своята безсмъртна „История славяноболгарская”. Започналият икономически подем в България, развитието на занаятчийските центрове в градовете Габрово, Копривщица, Пловдив, Мелник и др., контактите с европейските страни, Русия, Египет и пр., стимулират развитието на светското образование. Паралелно с това се засилва и борбата за независимост на българската църква, успешно завършила през 1870 год. Тези градивни процеси стимулират национално-освободителното движение и раждат титани като Раковски, Каравелов, Ботев и Левски. Неговият апогей, Априлското въстание (1876), кипежът на Балканите, намесата на Великите сили и последвалата Руско-турска освободителна война (1877–1878) довеждат до възстановяването на българската държавност, влязла в историята като Трета българска държава (1878–понастоящем). Последвалият Санстефански прелиминарен мирен договор (19 февр. (3 март) 1878), признаващ свободата на всички български земи, е несправедливо ревизиран от Берлинския мирен договор (1 (13) юли 1878). Земята ни е разпокъсана на васално Княжество България и автономната област Източна Румелия. Извън пределите им останали значителни територии, населени с българи. Македония и Одринско са върнати на Турция, Пирот и Враня са дадени на Сърбия, Северна Добруджа – на Румъния. През 1885 год. първият български княз Александър І Батенберг (1857–1893) застава начело на политически оправдания акт – Съединението на Източна Румелия с Княжество България. А 30 години след Руско-турската освободителна война, княз Фердинанд І Сакс-Кобург-Готски (1861–1948) официално обявява Независимостта на България. При управлението на цар Борис ІІІ (1894–1943) България е въвлечена във Втората световна война (1 март 1941) чрез официалното й присъединяване към Тристранния пакт. Това е основание за навлизането на Съветската армия на територията на страната (септември 1944 г.) и установяване на властта на Българската комунистическата партия, т.нар. народно-демократична власт (9 септември 1944). Политическите партии са унищожени. Въведена е двупартийна система на управление. На 24 декември 1947 год. е приет Законът за национализацията, на основание на който се извършва пълна експроприация на промишлеността, търговията и банките. На 5 март 1948 год. са национализирани едрата и дребна жилищна собственост. А новата конституция (4 декември 1947) заменя монархията с републиканска форма на управление. В края на 1989 год., както в повечето източноевропейски страни, в България започва промяна на политическите, икономическите и социалните отношения. В резултат на това, един ден след падането на Берлинската стена, на 10 ноември с.г. официално е извършен вътрешнопартиен преврат. Тодор Живков е освободен от поста Генерален секретар на БКП и Председател на Държавния съвет на НРБ. На 7 декември 1989 год. прогресивната общественост създава Съюзът на демократичните сили (СДС) в България. Започва коренна промяна на обществено-политическата система. На 1 януари 2007 год. България е приета за член на Европейския съюз.




| СХОДНИ ТЪРСЕНИЯ