Освободителната война (1877-1878 г.) решава съдбата на Югоизточна Европа

Проф. Пламен Митев е преподавател в Исторически факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, където води основните лекционни курсове за епохата на националното ни Възраждане. Научните му интереси са в областта на стопанската и политическата история на българите през ХVІІІ и ХІХ в. Чест гост е на телевизионното дискусионно предаване „История.бг”.

Проф. Митев, какво не знаем за Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.)? 

Войната от 1877-1878 г. е сред най-изследваните руско-турски войни, не само защото изиграва изключително важна роля за съдбата на Европейския югоизток, но и защото е много добре документирана, което позволява на изследователите да реконструират в детайли както предисторията и хода, така и последиците от бойните действия на Балканите и в Кавказ. Разбира се, за всяко събитие от близкото или по-далечното минало могат да се намерят нови свидетелства, които да допълнят или дори да променят представите ни за него. Но що се отнася до Руско-турската освободителна война, осмелявам се да твърдя, че включването в научно обръщение на неизвестни досега сведения може само да обогати познанията ни за случилото се в годините на драматичната за цяла Европа Източна криза. Научната и популярна литература за войната от 1877-1878 г. съставлява огромен информационен масив, но при един обективен анализ на вече  написаното лесно може да се установи, че акцентите се поставят обикновено върху развоя на военната кампания на двата фронта, върху решенията и действията на отделните командващи генерали и висши офицери, върху драматизма на отделни сражения (Шипка, Плевен, Ловеч, Карс), върху героизма и саможертвата на обикновените войници и доброволци. Едва през последните 20-30 години обаче в полезрението на специалистите попаднаха и такива теми като ролята на военните кореспонденти за формиране на общественото мнение в Русия и в Европа; съдбата на руските и на турските военнопленници; ролята на „чуждите” (английски, френски или немски) разузнавания; реалните стопански и социални измерения на войната, както за Русия, така и за българите, а и за турското население в района на бойните действия и т.н. Очевидно, има какво още да се направи от нас историците и само бъдещите проучвания биха помогнали за осветляване на тези „други” лица на войната. 

Какви са реалните мотиви на Русия да започне войната?

Мотивите на руското правителство да обяви през пролетта на 1877 г. война на Турция са и политически, и морални. Още в първите месеци след избухването на бунтовете в Босна и Херцеговина, за да защити стратегическите си геополитически интереси на Балканите и в Закавказието, Русия е принудена да заеме активна позиция в търсенето на решения на множеството парливи въпроси, засягащи бъдещето на Османската империя. Кървавото потушаване на Априлското въстание пък предизвиква широк отзвук във всички европейски държави и поражда мощна обществена вълна в подкрепа на подвластното българско население, която е особено силна в Русия. Последвалите два държавни преврата в Цариград и неуспехът на Сърбия и Черна гора в започналата през юни 1876 г. война срещу Турция подтикват руската дипломация да се ангажира още по-пряко с намирането на изход от все по-задълбочаващата се криза на Балканите. А след като Високата порта отхвърля предложените ù от Цариградската посланическа конференция реформи, конфликтът с Османската империя се оказва неизбежен. 

С каква нагласа тръгват на война обикновените руски войници?

Разполагаме с обилна документация за одобрението, с което е посрещнат манифестът на император Александър ІІ от 12 април 1877 г. за обявяване на войната с Турция. Показателно за настроенията сред различните слоеве на тогавашното руско общество е, че самата мобилизация на армията е извършена в обстановка на всеобщ ентусиазъм и вяра в справедливостта на предстоящата военна кампания. 

Има ли истина в твърденията на историци като проф. Божидар Димитров, че Русия е навлязла във военната кампания недостатъчно подготвена, подценявайки модерното въоръжение на турската армия и без да изпрати в България най-елитните си части?

Вярно е, че през 60-те години на ХІХ в. правителството на княз Горчаков предприема радикална военна реформа, която засяга всички области на армейското дело – от изработването на нови строеви устави и подготовката на офицерския корпус, до налагането на нова система на военната повинност и превъоръжаването с по-модерно стрелково и артилерийско оръжие. Реализирането на плановете за модернизация на руската армия изисквали време и много средства, затова и в навечерието на поредния конфликт с Турция започнатата под ръководството на военния министър Дмитрий Милютин реформа не е била довършена, което неминуемо дава своето отражение и в хода на самата война. Прочее, бойните действия на Балканите и в Кавказ през 1877-1878 г. са своеобразна проверка за ефективността на реформените усилия. Що се отнася до втората част на въпроса ви – руското командване не подценява възможностите на турската армия, но действително в началото на кампанията на Балканите са включени само подразделенията на Киевски, Одески и Харковски военни окръзи.

Знаем за огромния принос и саможертва на българското опълчение. Действително ли обаче опълченците решават при Шипка изхода на войната? 

Можем да се гордеем с приноса на българските опълченци, защото те наистина изиграват решаваща роля в боевете при Стара Загора (19 юли 1877 г.) и при Шипка (9, 10 и 11 август). В докладите на руското командване от юни, юли и август 1877 г. ясно личи първоначалното подценяване на възможностите на българските доброволци, повечето от които не са имали никакъв военен опит. Но саможертвата и мъжеството, които те проявяват при защитата на поверените им позиции, променят отношението към тях.

Как се отнася българското население към руските войници и офицери?

Българите посрещат руските войници и офицери като освободители. Стотици са свидетелствата за това как по села и градове се организират спонтанни тържества, а местното християнско население с желание се включва да помага за настаняването на пристигащите руски отряди. Паметни в това отношение са примерите на старозагорци, търновци, софиянци, русенци. Много българи доброволно предлагат услугите си като водачи, преводачи, разузнавачи. Но, войните, дори и тези, които се водят в името на някаква справедлива кауза, се явяват екстремално изпитание за всеки народ и понякога, в определено кризисни ситуации, благодарността и признанието отстъпват пред чувството за самосъхранение, страха или алчността. За жалост, в историята на Освободителната война могат да се открият и такива страници, писани при това от представители на всички замесени в конфликта общности.

Каква е числеността на руските войски, дебаркирали в България? Колко са жертвите?

В публикациите, посветени на Руско-турската война от 1877-1878 г., могат да се срещнат различни, понякога и противоречащи си цифри както за числеността на руската армия на Балканите, така и за броя на загиналите. Приема се, че в началото на кампанията под командването на великия княз Николай Николаевич е имало около 150-160 хиляди души. През август и септември 1877 г., когато руската армия е изправена пред сериозни изпитания (особено в района на Плевен), на фронта започват да се изпращат нови подразделения, като според някои изследователи в началото на 1878 г. ангажираните на балканския театър на бойните действия руски сили са удвоени. Що се отнася до загиналите, в българската историография през последните години се наложи тезата, че броят на убитите и починали от раните си са около 65 хил. души. Според проучванията на специалистите от Института за военна история на Русия обаче, загубите на двата фронта – Кавказки и Дунавски, достигат до 202 хиляди души. 

Можете ли да ни разкажете за някои ярки случаи на героизъм от страна на руските войници и офицери и на техните съюзници? 

Имената на героизма са много, затова не бих искал да откроявам отделни случки. По-важно според мен е да опазим паметта за всичките десетки хиляди знайни и незнайни войници и офицери, които проляха кръвта си по бойните полета на Добруджа, Мизия и Тракия, за да я има отново България. Достатъчно е да си припомним мъжеството и стоицизма на тези, които се сражаваха при Свищов и Бяла, Ловеч и Стара Загора, Плевен и Телиш, Горни и Долни Дъбник, Шипка и Шейново. На тях дължим поклон за саможертвата им в името на нашата свобода.